Интервю с Галин Дурев, доктор по политология, член на Националния съвет на БСП.
Г-н Дурев, за пръв път в българската история правителство бе свалено с вот на недоверие. Това изход от ситуацията ли е или задълбочаване на кризата? Какво предстои да видим?
Предстои да видим по много от същото. Едва ли ще се състави ново правителство в рамките на този мандат на Народното събрание, но ако това се случи, ще бъдем свидетели на нестабилно правителство, зависимо от динамични ситуационни коалиции, в което всеки ще се опитва да „извива ръце“ на останалите. Не мисля обаче, че искаме това. Наличието на правителство невинаги е равнозначно на стабилност. Такива крехки формати обикновено само задълбочават проблемите и задоволяват частни конюнктурни интереси. От друга страна, изборите едва ли биха възпроизвели кой знае колко по-различна картина. Ако ситуационният съюз ГЕРБ-ДПС-БСП и Възраждане върне хартиените бюлетини може да има известни промени в разпределението на гласовете, но основните актьори ще бъдат същите. Възможно е променените позиции да направят някои идеологически близки субекти по-сговорчиви по отношение на бъдещо взаимодействие, защото продължението на кризисната спирала ще изпрати всички системни партии в историята.
Изборите могат да бъдат шанс и проблем. В нашия случай правителството направи всичко по силите си предсрочните избори да изглеждат като шанс за големи обществени групи. Няма как да отречем, че кабинетът „Петков“ притежаваше качеството да създава врагове. Фактът, че през последния месец за изборите се говореше като за зараза, която ще съсипе държавата е достатъчно показателен за проблемите пред демокрацията у нас. Управлението иска кредит на доверие за мащабни реформи, твърди, че се ползва с голяма обществена подкрепа, но го е страх да излезе на избори, за да защити тези си претенции. Това колебание несъмнено се усеща от избирателите. Кризата ще се задълбочи и остава да се надяваме политическият разум да надделее.
Не можем обаче да се надяваме само на разума. Какъв, според Вас, може да бъде изходът от ситуацията?
В краткосрочен план изглежда все по-вероятно следващите месеци страната да се управлява от служебно правителство, което само по себе си е „глътка въздух“ за обществото. Надявам се народните представители да си дават ясна сметка, че долнопробните представления, които продуцират са доста напрягащи и само затвърждават сред много граждани впечатлението за излишността на парламентарната институция. В този смисъл е и твърдението, че един служебен кабинет ще има възможност да се разпростре отвъд парламентарните търкания и да работи за реализирането на конкретни и ясни цели. Да не забравяме, че и президентът застава с авторитета си зад служебното правителство, което ще засили усещането за стабилност. Със стабилност обаче не се живее, поради което е необходима много работа, за да се предотврати сривът на социалните системи. Ако едни предсрочни избори възпроизведат същия резултат, най-разумен изглежда вариантът за ограничена във времето коалиция, която има недвусмислено разписани цели и хоризонт на действие. Виждаме обаче, че такава трябва да бъде изградена от идейно по-хомогенни партии, защото обратното е крайно неефективно, за което имаме пресен пример.
В по-дългосрочен план следва да се помисли за ефективността и функционирането на политическата система. Ясно е, че се нуждаем от сериозни промени в дейността на политическите партии, изборното законодателство и политическото представителство. Но стратегически, а не конюнктурни, обслужващи предизборен интерес. Нуждаем се от стабилизиране ролята на партиите, но на тези, които представляват реални обществени групи, защото видяхме в какво се израждат всички претендиращи за надпартийност или непартийност политически „чудовища“. Вероятно партийната система се нуждае от разумен рестарт, който да възпроизведе субекти, имащи реална роля в политическото представителство, а промените в изборното законодателство следва да бъдат ориентирани значително по-сериозно към възможностите за конструиране на стабилни управленски мнозинства. Най-показателен пример за обратното е местното самоуправление. В много общински съвети можем да видим парцелиране на десетки групи, което несъмнено включва търговията и пазарлъка в политическия инструментариум на местната власт. Изходът от ситуацията е стабилни партии, стабилни мнозинства, стабилно управление, но за целта е необходимо мащабно мислене и законодателна воля.
Какви са към настоящия момент основните проблеми в това отношение? Какво са и не са българските партии?
Ако продължим да битуваме в системата на представителната демокрация, ще трябва все по-често да си задаваме този въпрос. В нея партиите са основната трансмисия, която, чрез държавните институции, преобразува обществените очаквания и искания в конкретни политически решения. В този смисъл те са една от основите на функциониране на демократичните режими. У нас обаче партиите във все по-малка степен представляват интереса на отделни обществени групи. Те представляват интереса на своите ръководства и спонсори, което ги превръща в обект на остро заклеймяване. Между тях има все по-малко идейни различия, те са претопили своите идентичности в казана на политическото управление. По-неприятното е, че, използвайки популистки похвати и техники на манипулацията, те се опитват всячески да ни убедят, че защитават активно гражданския интерес, като в определен момент започват сами да вярват в това. Изборите обаче показват, че все по-малко хора попадат в тази заблуда. Отделен е въпросът, че много от субектите у нас трудно могат да бъдат приети като партии – кръгове по интереси, приятелски кръгове, бизнес организации, регионални картели. Поредицата от кризи ясно показва, че законодателят трябва с висока доза мъдрост да регулира режима на съществуване и функциониране на партиите, защото тяхната дискредитация не е от полза за обществото. Необходимо е и самите партии да осъзнаят своите проблеми и мислят по-системно. Проблемите в самите тях рефлектират удвоено върху обществените системи. Една от изначалните им функции е да създават политическата класа, управленския елит. Като им погледнеш ръководствата и ти става жал за държавата. Това е и една от причините масово гражданите да се обръщат към извънпартийни „политици“, а тези опити завършват печално.
Каква ще е ролята на президента в продължаващата политическа криза?
Харесван или заклеймяван, президентът все още представлява един от шансовете за българската политическа система. Столичната либерална десница вероятно не смята така, но голяма част от гражданите виждат този шанс. Рейтингът говори сам по себе си. В разразилата се криза Радев изглежда като незасегнат от бурите остров на стабилност, макар да се направиха достатъчно опити той да бъде въвлечен. Позициите му са последователни, ясни и устойчиви, дори и понякога да са непопулярни. Дали досегашното негово присъствие ще стане основа за по-сериозна политическа активност няма как да знаем, но със сигурност идеята, че президентската институция стои стабилно има положителен ефект върху политическия живот. Ясно е, че при подобни изострени до крайност ситуации президентът няма как да бъде абстрактен „обединител на нацията“. Това са глупости. Означава той да се скрие и да не взима отношение по никакви въпроси, защото по темите на деня обществото е в остро противоречие. Напротив, президентът е силен със своите позиции. Така той показва, че е активен елемент и може да бъде коректив на израждащата се в чудовище политическа система.
Все пак, можем ли да открием нещо положително в ситуацията? Кризите откриват и възможности.
Последната година показа, че е време да мислим. Да мислим за системата въобще, за ролята на партиите и политическите фигури. Политиката не е нискобюджетен цирк. Вече ни липсват сериозните и авторитетни лица, които уважаваш, дори и да не харесваш. Които, дори от друга партия, излъчват стабилност и доверие. Трябва да мислят и партийните ръководители. За промени в партиите, които управляват, за законодателство, което да гарантира стабилни управления, за партии, които следват правила. Ако продължава фрагментацията, нищо добро не ни чака.
