Някъде в края на 1800 г., когато Австро-Унгарската империя все още се простираше от Адриатическо море до днешна Украйна, един унгарец влязъл в книжарница във Виена и попитал продавача: “Може ли да ми продадете глобус на Унгария?”.
Разбира се, само след едно поколение Унгария ще бъде лишена от две трети от територията си по силата на Трианонския договор, което прави гордостта на купувача на глобуса по-малко фарсова и почти трагична в ретроспекция, пише в анализ за “Форин афеърс” политологът Иван Кръстев.
Според него историята придобива нов смисъл днес. Защото след парламентарните избори на 12 април в Унгария вече не унгарците са тези, които искат да видят глобуса на Унгария. Умерени и либерални политически наблюдатели не само във Виена, но и в Брюксел, Париж, Берлин и Ню Йорк виждат съкрушителното поражение на силния човек Виктор Орбан като сигнал за отлива на глобалния нелиберализъм.
Кръстев пише, че надеждата е била светът да последва посоката на Унгария и крайнодесни кандидати като Марин Льо Пен например да не спечелят във Франция, а крайнодясната партия “Алтернатива за Германия”
да не триумфира в Германия
Но точно като в случая на купувача на глобуса тази гледна точка е далеч от реалността, пише политологът.
Новият премиер на Унгария Петер Мадяр спечели благодарение на вълна от антисистемна енергия, която с еднаква лекота може да облагодетелства популистки претенденти и в други страни. На последните избори в България например политическата партия на бившия президент Румен Радев, когото западни медии описват като русофил и евроскептик, се кандидатира и спечели с антикорупционна кампания, подобна на тази на Мадяр в Унгария. Според Иван Кръстев това доказва, че мощната
антикорупционна реторика може да доведе на власт не само опонентите на Орбан, а и лидери, които са смятани за негови съюзници.
Всъщност неговото поражение не е сигнал за края на крайнодясната политика в Европа, а по-скоро края на илюзията, че тръмпизмът е глобално движение.
Иван Кръстев пише, че Орбан е приел поражението и така е потвърдил демократичния облик на новата десница в Европа. А Мадяр представлява не отхвърляне на орбановия национализъм, а неговата еволюция.
Победата на Мадяр сигнализира нова ера за европейската политика. Като се дистанцира от Тръмп, крайната десница в Европа може всъщност да тласне континента към нов консенсус – такъв, в който проевропейските елити са готови да приемат фокуса върху националните държави в бъдещето на европейската интеграция, докато крайнодесните партии приемат, че Москва, Пекин и Вашингтон, а не Брюксел са истинската заплаха за техния национален суверенитет. С други думи, най-накрая Европа може да стане по-европейска, пише Иван Кръстев във “Форин афеърс”.
Според него в много отношения Орбан, който е най-дълго управлявалият министър-председател на Европа, бе станал за политическата десница това, което преди десетилетия Фидел Кастро бе за левицата: лидер на малка нация, който въпреки това завладя въображението на света. Той превърна Унгария в интелектуалния, институционален и финансов хъб на новата десница в Европа.
Ако сте крайнодесен интелектуалец, Будапеща щеше да ви третира
като крал
Ако сте крайнодясна партия, унгарските банки с радост щяха да ви отпуснат заем. Ако сте полски бивш десен министър (като Збигнев Зьобро) или бивш северномакедонски министър-председател, криещ се от правосъдието (като Никола Груевски), Будапеща щеше да ви предостави политическо убежище.
Кръстев припомня, че яростната опозиция на Орбан срещу плана на Ангела Меркел да отвори границите на ЕС за бежанците от сирийската война го направи играч в европейската политика.
Неговият бунт срещу Берлин и Брюксел бе прочетен като опит да преобърне ролята на средно големите европейски национални държави в глобалната политика.
Той се позиционира като незаменимия посредник
Стана идеологически съюзник на Тръмп, но също и най-близкият геополитически приятел на Владимир Путин и най-надеждният икономически партньор на Китай в рамките на ЕС. В епохата на Тръмп, когато политиката и дипломацията все повече се въртят около лични отношения между лидери, а не около споделени интереси между държави, тази позиция изглеждаше, като изключителен лост за Унгария.
Трябва разбиране на източниците на безпрецедентната подкрепа за Орбан от Пекин, Москва и Вашингтон, пише Кръстев. За Тръмп Орбан беше лицето на тръмпистката революция в Европа. За Москва Орбан служеше едновременно като главен информатор за ЕС и главен пропагандист, като разпространяваше московските опорни точки за войната в Украйна. Орбан атакуваше безпощадно украинския президент Володимир Зеленски и открито заставаше на страната на Русия във войната ѝ в Европа. В замяна Путин изпрати кремълските политически технолози да помогнат на предизборната кампания на Орбан.
Според Кръстев може би
най-голямата ирония е, че с всички тези ходове
Орбан се превърна точно в това, което първоначално се опита да унищожи: в глобалист.
В последната му кампания външната политика, а не вътрешните проблеми на Унгария бяха във фокуса и той домакинства на чужди лидери като вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс и получи подкрепата на аржентинския президент Хавиер Милей в опит да покаже глобалното значение на Будапеща. Но в Унгария на Орбан, както той откри, глобализмът е губеща оферта. Кампанията на Мадяр, напротив, беше центрирана върху въпроси от ежедневието и съзнателно избягваше глобалната политика.
Освен на Орбан и на европейските лидери им отне време да разберат, че второто президентство на Тръмп не е нито просто преходно, нито непредсказуемо по отношение на Европа. Брюксел се беше подготвил за търговска война; вместо това се сблъска с идеологическа. За Тръмп либералният ред не беше американски ред. Европа, която САЩ помогнаха да се изгради след Втората световна война, според него се бе превърнала в антиамериканска. Въпреки че беше основан и поддържан от САЩ, ЕС бе еволюирал в ограничение на американската сила.
Тръмп по много начини представлява парадокс: националист, който се затруднява да разбере национализма – особено този на другите. Неговата националистическа антиимигрантска, антизелена и анти-woke програма резонираше с крайнодесните избиратели в Европа. И заедно с Орбан той създаде усещането, че светът става свидетел на революционен обрат и че нелибералите ще наследят света.
Според Иван Кръстев войната на Тръмп в Иран и атаката му срещу папата се оказаха повратната точка Той поиска европейците да се присъединят към военните усилия, въпреки че не се консултира с тях предварително, и показа безпрецедентна липса на уважение към Католическата църква. Италианската министър-председателка Джорджа Мелони, която до този момент се позиционираше като един от най-големите поддръжници на Тръмп в Европа, отказа да се присъедини към войната и критикува изказванията му за папата.
Орбан обаче мълчеше. Въпреки че разривът между тръмпизма и европейската крайна десница не започна в Будапеща, той кулминира там, когато поражението на Орбан убеди много лидери на европейската крайна десница, че
асоциирането с Тръмп е политически токсично
Поражението на Орбан е идеологическа повратна точка за европейската крайна десница, но е и геополитическо земетресение. Най-непосредствено то ще промени калкулациите на Кремъл относно континента. Унгария беше най-полезна за Русия с ветото си върху усилията на ЕС да изпрати 90 милиарда евро (около 105 милиарда долара) на Украйна. Смяната на правителството в Будапеща означава, че Киев най-накрая ще получи финансовата подкрепа, която може да позволи на Украйна да продължи да се бие поне още 2 г. Освен това за Русия загубата на Орбан е загуба на инерция в стратегията ѝ да раздели и отслаби Европа.
С Орбан извън играта и с Европа, ускоряваща превъоръжаването си, руските лидери трябва да решат дали политическата война сама по себе си ще бъде достатъчна, за да защити интересите им на континента. Увеличава се риска Москва да обмисли по-агресивна стратегия, като например кибератаки и натиск върху някои от държавите в ЕС. Сега съществува и
по-висок риск Тръмп зад гърба на европейците да сключи някаква голяма сделка с Москва.
Когато става дума за вътрешната динамика на Европа, политическата промяна в Будапеща подчертава две ясни тенденции, които предполагат, че се случва конвергенция в европейския мейнстрийм. Първо, суверенисткият завой на Европа остава. Голямата политическа изненада в Унгария не беше, че Орбан бе победен от класически либерал или прогресивист, който пропагандира по-дълбока интеграция с ЕС, а че бе победен от друг консерватор.
Второ и може би изненадващо предвид първото, новата десница на Европа става по-малко евроскептична. Тя все повече вижда Вашингтон и Москва – а не Брюксел, като първичните заплахи за националния суверенитет. Призивите за излизане от ЕС или отказ от еврото сега се възприемат като губещи предложения. Мелони със силната си подкрепа за Украйна и сътрудничеството с Брюксел сега е моделът за тази проевропейска нова десница. В този контекст поражението на Орбан създава пространство за нов консенсус относно европейския суверенитет – такъв, който потенциално може да включи сегменти от национал-популисткия лагер. Наистина, в момент, когато радикалното преправяне на ЕС е на дневен ред, унгарските парламентарни избори може да се окажат един от най-значимите в европейската политика през последното десетилетие – просто не по начина, по който много наблюдатели първоначално си мислеха.
Така че давайте, потърсете глобуса на Унгария.
(Със съкращения от списание “Форин афеърс”)
