В една от най-сухите държави в света водата не идва от голяма река, нито се произвежда в достатъчни количества чрез обезсоляване на морска вода. Тя изминава стотици километри през пустинята, скрита дълбоко под пясъците, по огромни бетонни тръби. Либия е изградила една от най-амбициозните системи за управление на водните ресурси в историята – Велика изкуствена река, мрежа, която черпи вода от дълбоки подземни водоносни хоризонти в южната част на страната и я транспортира до гъсто населените райони по средиземноморското крайбрежие.
Проектът е започнат, след като при проучвания за нефт през 50-те години на ХХ век са открити огромни количества прясна вода под Сахара в Южна Либия. Става дума за т.нар. фосилни подземни води, натрупани преди хиляди години, когато климатът в тази част на Северна Африка е бил значително по-влажен. Водата се намира в големи водоносни системи, най-важната от които е Нубийската пясъчникова водоносна система, простираща се през Либия, Египет, Судан и Чад.
Идеята тази вода да бъде доставена в северната част на страната започва да се развива през 70-те години, а строителството на проекта официално започва през 1984 г. Системата е проектирана на няколко етапа, като мрежата е трябвало да достигне около 4000 километра. Според данни на администрацията на Велика изкуствена река днес функционират над 1300 сондажа, някои от които са с дълбочина над 500 метра.
Водата се транспортира от пустинните райони до градовете и земеделските зони чрез огромни предварително напрегнати бетонни тръби. Някои от тях са с диаметър около четири метра, дължина 7,5 метра и тегло между 73 и 80 тона. За производството им са използвани около пет милиона тона цимент.
При достигане на проектния си капацитет системата е трябвало да осигурява около 6,5 милиона кубически метра прясна вода дневно. Една от основните системи, свързваща районите Серир и Тазербо с Бенгази и други части на Североизточна Либия, е проектирана да транспортира около два милиона кубически метра вода дневно.
Първият етап от проекта е завършен през 1991 г., а водата достига до Триполи за първи път през 1996 г. Проектът е финансиран от либийската държава без заеми от Световната банка и други големи международни финансови институции, като стойността му е оценена на над 20 милиарда долара. Заради мащаба и сложността на проекта бившият либийски лидер Муамар Кадафи го нарича „осмото чудо на света“. През 1999 г. ЮНЕСКО отличава проекта с награда за значими научни изследвания в областта на използването на водните ресурси в пустинните райони.
Зад впечатляващата инфраструктура обаче стои сериозен проблем: водата, използвана от системата, не е възобновяем ресурс в обичайния смисъл на думата. Фосилните подземни води са се формирали в далечното минало, а днешните валежи не успяват да ги възстановяват достатъчно бързо. Това повдига въпроса колко дълго Либия може да разчита на тази система. През последните години експертите все по-често посочват необходимостта страната да развива други източници, преди всичко обезсоляване на водата.
Този въпрос е особено важен днес, тъй като Велика изкуствена река не е просто исторически инфраструктурен проект, а ключова част от водоснабдяването на Либия. През 2026 г. системата продължава да се сблъсква с технически проблеми, прекъсвания на електрозахранването и необходимост от обновяване на инфраструктурата.
Проблемите не са само технически. В началото на септември тази година либийските власти проведоха среща, посветена на състоянието на проекта, на която специално бяха обсъдени състоянието на сондажите, включително тези, които не работят, както и снабдяването на районите, изправени пред недостиг на вода. На 6 септември беше съобщено и за възобновяване на подаването на вода към градовете в Западните планини след приключването на запълването на част от тръбопровод с дължина около 261 километра.
Така Велика изкуствена река представлява своеобразен парадокс. От една страна, тя показва докъде могат да стигнат строителните възможности – изградена е система, която ежедневно пренася милиони кубически метри вода през пустинята. От друга страна, тя разчита на ресурс, формирал се в продължение на хиляди години, който днес се използва много по-бързо, отколкото природата би могла да го възстанови.
Наистина има „река“ под Сахара, но тя няма нито корито, нито брегове. Водата ѝ тече по тръбите – а въпросът е още колко дълго този поток ще продължи.
